„Липсва ми… Искам да го прегърна“ – Историята на Матан Ангрест, отвлечен български гражданин
Село Нир Оз, Южният Израел – място на болка, загуба и надежда. На 7 октомври 2023 г., при терористичната атака на „Хамас“, оттук са убити 47 души и отвлечени 76, сред които и 20-годишният Матан Ангрест – български гражданин и войник в Израелската армия.
Матан е бил на военна служба край границата с Газа, когато започва нападението. Заедно със своя екип от танкисти, той се отправя към военната база Нахал Оз, но по пътя се сблъскват с реалността – десетки въоръжени нападатели вече нахлуват в територията на Израел.
Последното му съобщение до майка му, Анат Ангрест, гласи: „Всичко е наред, ще се чуем по-късно.“ Оттогава тя го е виждала само в кадри, разпространени от „Хамас“.
„Командирът на танка е убит, а останалите членове на екипажа – също. Матан е оцелял, но по-късно научихме, че е бил измъчван и разпитван, защото е войник. На последните видеа, които бяха публикувани, се вижда в тежко състояние – със сериозни наранявания по ръцете и лицето“, разказва Анат.
Семейството на Матан не спира да търси начини да го върне у дома. Получават подкрепа от българската държава – от посланика до правителствени институции, които активно съдействат чрез международни канали.
На среща с други семейства на отвлечени се включва и Вики Коен – майката на Нимрад Коен, друг младеж от същия кибуц. Тя споделя болката от отсъствието:
„Когато мина покрай стаята му и видя подреденото легло… боли ме. Преди беше разхвърляно, живо. А сега тишината е непоносима.“
Междувременно боевете в района не стихват. По данни от хуманитарни и военни източници, жертвите от началото на конфликта вече надхвърлят 53 000 души.
„Матан е само на 20. Мечтаеше да пътуваме заедно след армията. Той е не само синът ми – той е най-добрият ми приятел. Липсва ми ужасно… Искам просто да го прегърна и да му кажа колко го обичам. Моля всички – помогнете ни“, завършва Анат.
Историята на Матан и неговото семейство беше разказана и в специален репортаж на NOVA, заснет на място в Нир Оз – където болката е все още жива, но и надеждата не умира.