Бачево разгаря живите въглени на българщината на най-големия си празник – Тодоровден Конницата на Бачево полита на 23 март „Тук сме да покажем, че има живи въглени на българщината. Да покажем на младите, че българският дух е силен и ще пребъде! – споделят местните. – За нас конят е свещено животно. Стотици коне се отглеждат с много любов от бачевци. Култът към тях идва още от древността и е съхранен в пълна сила и до днес!“ Ситен даж зароси, ой Тудо, ситен даж зароси ле, джам Тудо. Та стадо ороси, ой Тудо, та стадо ороси ле, джам Тудо. Това е една от песните, с които започва празникът Тодоровден в село Бачево. Истина е, че животът на бачевци е немислим без конете. Конят е почитан от незапомнени времена, като винаги е бил важна част от бита. Той препуска и в народните песни: понася момъка, тръгнал на гурбет, води стопанина си и цвили пред портите на изгората му, преминава планини и реки, за да открадне най-гиздавата мома. Под седлото на коня едно време са пращали и хабер. Както навсякъде в България, така и в Бачево най-голяма почит на коня се отдава на Тодоровден, или на т. нар. Конски Великден. Конете Така е в нашето село – под всеки покрив и кон. Задружно живеят хората със своите вихрогонци. Защо Тодоровден и защо коне? Не е случайно, че това е празникът, който всяка година се променя спрямо Великден, но винаги настъпва заедно с пролетта. Сменят се сезоните, променят се и хората. Всички се готвят за идващото лято. Земята търпеливо чака. Полека-лека идва и периодът на активна работа за конете. Идеята на празника е да се покаже в каква физическа форма се намират животните, дали са готови да посрещнат новата година, дали стопаните им са се грижили добре за тях през изминалата зима. Гордост за всеки е да покаже колко охранен и здрав е неговият кон. Тази показност в миналото е била по-важна, отколкото състезателната част. Празникът се нарича още Лудото Тудорче. От малка го обичам, като че всички у нас да се казват Тодоровци. И сега пред очите ми е баба Роза в деня, когато седяхме на старата дървена пейка пред нейната къща. Говорим за Тодоровден. Тя пее: Тодоре ле, либе ле, ти си мене либило. Ти си мене либило, либило та не си ми кажало… Песента й неусетно прелива в разказ… Легендата казва, че Свети Тодор забил копието си в земята, вързал за него коня си и отишъл при дедо Господ да се моли за лято. Вярва се, че той носи лятото зад гърба си, а зад него остават и трудните дни, въртоглави и луди. Култът към Св. Тодор е широко разпространен в българските земи и в иконографията. Светецът е представен като ездач на бял кон. Всички обичаи на този ден се изпълняват за здравето на конете и на хората. Баба Роза продължава: – Чедо, и требва да знаеш, че още преди изгрев слънце се месят два ритуални хляба – Св. Петка и Св. Тудор (под формата на конско копито или конска глава). Те се освещават в църквата, след което се слагат в зобта на конете. В църквата рано сутринта се ходи. Там се освещава и варено жито, което се пръска по всички ниви за плодородие. От църквата като чуем тъпаните, значи требва да вървим към площада. Тогава на хорото се хващаме всички – и невести, и свекърви. Пеем за радост, за здраве и за берекет… Разбрах, че това е не само важен ден за конете, но и за младите невести, които официално се признават за такива. Празнуват тези, които са се омъжили през изминалата година. Идеята е да покажат пред техните свекърви колко са работни. Кланят се три пъти до земята и която невеста се кланя най-ниско, тя ще да ожъне житото най-добре. И така в две редици се редят снахи и свекърви, обич и уважение да покажат едни пред други. После конете се захранват, момците си с късмет изпращат. Символите и захранването: Обреден хляб – за плодородие; Червено яйце – да се червят бузите на младите булки и на децата; Сол – за кърмило; Лук – против уроки; Захар – за сила и за бели зъби; Царевица – за богат урожай; С тези продукти и благословията на жените, конете и ездачите тръгват към местността, където се провеждат традиционните кушии. И тук баба Роза спира с лека въздишка, след туй поклаща глава. Сякаш сме си казали всичко. Семейната трапеза: Събират се млади и стари да си кажат поне „За наше здраве!” Трапезата остава постна. Ястията, с които се красят празничната маса, са леща яхния, фасулена чорба, постно зеле с ориз и праз, червени чушки, пълнени със зрял боб, варено жито. Празникът не свършва, няма край и песента, традицията продължава своя път. Ездачите са уморени, но няма да се предадат, навсякъде кипи духът на радостта. текст Ива Попова „Лудото Тудорче идва“ /www.cultro.eu
